„Насред ограниченията за пътуване можем да усетим разочарованието след объркани планове у всеки британец: „Къде ще ходиш през юли? За себе си не мога да кажа. Жадувам да отида в Лондон и ще се надявам до последно. Това е всичко. А сега… Прозорецът беше отворен два пъти – един инч, – но моят лекар поклаща глава и променя темата на разговора (което е още по-лошо) винаги, когато спомена Лондон. Но ако стане възможно, ще отида – ще отида! Отлагането за следващото лято е като отговор: Никога“.

Всъщност това е част от писмо, изпратено от град Торки[1] през 1840 г. от човек, който вече е прекарал две години в изолация там. Получателят на писмото е Ричард Хорн, английски поет и критик. От този момент нататък Хорн се губи от полезрението, но авторът на писмото ще стане световноизвестен – Елизабет Барет Браунинг, създала редица новаторски творби, сред които са едни от най-известните стихотворения и поеми в историята на литературата. „Как те обичам? Нека преброя начините.“

В онзи момент обаче тя е изгряващ талант, който се бори да запази присъствието си на литературната сцена като жива писателка. Успехът на сборника ѝ The Seraphim and Other Poems, публикуван две години преди да напише писмото, е помрачен от сериозна болест, която я принуждава да напусне града, чийто мръсен въздух влошава състоянието ѝ. Живеейки в уединение, тя споделя с друг приятел: „Какви претенции бих могла да имам в своята самота & печал & безпомощност & безнадеждност & болест към мъж на словото с неговите ангажименти & приятели & добро здраве и разнообразен живот в Лондон“.

Всъщност Елизабет не е сама в изолираното малко градче. Лошото здраве е добър бизнес за Торки от XIX век. Болнави богаташи се събират в южния град в графство Девън с многото слънчеви дни и морски въздух. Местните земевладелци и търговци печелят от липсата на ефективно лечение за болести като подагра, туберкулоза и астма. Както и лекарите, чиито шарлатански лекове включват поставянето на вендузи, пускането на кръв и пиенето на отвари от билки.

34-годишната поетеса е сред многото пришълци, установили се около живописното пристанище. Тук тя живее във фамилен „балон“ заедно с леля си, сестра си и любимия си брат, всички „гаснейки“ в това потискащо ограничено съществуване; нейният богат и разнообразен социален и професионален живот преди болестта е само спомен в продължение на години. През 1845 г. Елизабет пише на Робърт Браунинг: „Колкото до мен, повечето разговори, които провеждам през последните години, са под формата на писма – чувствам се като човек, хвърлен в тъмница, който драска лозунги по стените на стаята си“.

Елизабет страда от хронично заболяване и живее в изолация, с няколко прекъсвания, през по-голямата част от зрелия си живот. Когато започва да храчи кръв, се налага спешно да замине за Торки. За разлика от Джон Кийтс, тя не е болна от туберкулоза, а страда от бронхит и астма, които без съвременните средства за лечение в крайна сметка се развиват в пневмония, която я убива на 55-годишна възраст. Животът в „затвора на тясното пространство“ става непоносим за тази забележителна жена, която започва да пише стихове на 6-годишна възраст и пиеси – на 10 години. Тя е едва на 14, когато е публикувана първата ѝ книга.

Елизабет е здраво и енергично дете – мечтае да стане най-великата поетеса на света, да допринесе за освобождението на Гърция и да бъде приятелка на Лорд Байрон. Когато навършва 15 години, младата писателка и сестрите ѝ са поразени от болест, която лекарите не могат да диагностицират. След това се разболяват от дребна шарка, в резултат на което Браунинг с месеци страда от главоболие и мускулни спазми. Днес специалистите вероятно биха поставили диагнозата вирусно заболяване и поствирусен синдром. За нещастие, по нейно време медицината използва гръбначния стълб като метонимия за всяко системно заболяване и лекарите я лекуват според това схващане. Като тийнейджърка гръбначният стълб на Елизебат е пристегнат с колани в продължение на девет месеца – след тази интервенция тя ходи трудно и здравето ѝ никога не се възстановява напълно.

През 2018 г., когато започнах да пиша биографията на Барет Браунинг, възприех нейната мистериозна респираторна болест като отживелица от далечно минало и не смятах, че поетесата би могла да се превърне в ролеви модел. Бях възприела културното клише за Елизабет от пиесата на Рудолф Безиер, превърнала се в хит на Бродуей. Тази стереотипна визия по-късно беше възпроизведена в три филма и седем телевизионни драматизации. Трябваше да преодолея наложените хипотези за психосоматични симптоми, за връзка между болестта и феминистките възгледи. Подобно на създателите на конспиративни теории, свързани с настоящата пандемия, авторите на тези спекулации изглеждаха обсебени от желанието да избегнат суровата истина за човешката уязвимост: отричат болест, която е лекувана днес на Запад, но все още продължава да убива милиони хора в други точки на света при отсъствието на антибиотици или стероидни инхалатори.

През 2020 г. продължих да правя проучвания – проследявах непрестанните усилия на Елизабет да намери чист въздух и мек климат, които да ѝ позволят да диша по-леко; през тази година обаче нейният стремеж придоби за мен съвсем ново измерение. Беше ми все по-трудно да прекарвам дните си в размишления за човек, измъчван от кашлица, борещ се да поеме дъх, възпрепятстван и обезсърчаван във всичко, което иска да предприеме. Нейното лутане между чувство за безсилие и страх стана по-понятно и близко, а на моменти беше съкрушително за мен.

Материалът, върху който работех, предлагаше интересни прозрения за начина, по който трябва да се справяме с това, което се случва днес. Елизабет Браунинг е един от първите инфлуенсъри в сферата на културата и ни помага да разберем бягството от всекидневието чрез виртуално съществуване. „Спасението от силните болки на спазмите и слабостта на тялото… когато се избавяш от самия себе си… от това, което смяташ, че си ти… в друго пространство и други отношения, където започваш отново да живееш свободно и опитваш нови неща“, пише тя на бъдещия си съпруг. Разбира се, Елизабет се спасява, като пише на хартия, не на екран, но нейното схващане за самопостигане чрез „втори живот“ ми напомня за днешното дигитално общуване: не само на тийнейджъри и пристрастени към мрежата, на блогъри и звезди, но и на журналисти и активисти.

Чрез своето „виртуално“ присъствие Барет Браунинг отива отвъд създаването на нова форма на персонална свобода. През 1844 г. тя публикува сборника Poems, книга, която затвърждава нейната литературна репутация и води до номиниране ѝ за „Поет лауреат на Англия“ (ще измине още век и половина обаче преди жена да получи този приз). Поемите в него се отличават с новаторски стил, разговорен език и енергия на разказа, открояват се със своите морални императиви. Заедно с Алфред Тенисън и Робърт Браунинг тя предвещава края на Романтизма и поставя началото на отличителния викториански стил на писане, предназначен за нова, масова читателска аудитория. Променяйки посоката на литературните процеси, Елизабет получава международна известност и оказва влияние върху автори като Емили Дикинсън, Джон Ръскин, Оскар Уайлд, Ръдиард Киплинг и Вирджиния Улф.

Барет Браунинг е затворена в своята стая, но също като Чарлс Дикенс бързо разширява читателската си аудитория, надигайки глас срещу големите несправедливости на своето съвремие. Творбата „Избягалият роб в Пилгрим Пойнт“ е публикувана през 1848 г. в издание, спонсорирано от привърженици на отмяната на робството. Елизабет пише стихове в подкрепа на движение, борещо се за образование на децата от бедни семейства и страстно заклеймява експлоатацията на детски труд. Творбата „Плачът на децата“ е публикувана в многотиражното списание „Блекуд“. В „Избягалият роб“ и епическата поема „Аурора Лий“ поетесата осъжда актовете на отвличане и принудителната проституция, а поемата „Прозорците на къщата на Гуиди“ и други по-късни нейни творби привличат вниманието на британските читатели към борбата за независимост на италианския народ.

Все пак житейската история на Елизабет не се ограничава до битието ѝ в изолация. В крайна сметка карантината приключва. Сборникът ѝ „Поеми“ (1844) подтиква младия поет Робърт Браунинг да са свърже с нея; двамата по­-късно се женят и заминават за Италия. Последвалият период от 15 години, макар и в края си помрачен от възобновяването на болестта на Елизабет, е време на славно номадство. Двойката работи „от дистанция” в търсене на идеалния начин на съществуване – първо в Пиза, след това във Флоренция, с престои в Рим, Париж, Лондон и Хавър. Двамата писатели водят авантюристичен живот, който днешните дигитални номади преоткриват.

Топлият климат, чистият въздух и прясната храна подобряват здравословното състояние на Елизабет за първи път в зрелия ѝ живот. Семейството отсяда в средновековни колежи, спа курорти и вили в Тоскана и накрая се установява в апартамент в близост до градините „Боболи“ във Флоренция – дом, наречен от Елизабет „Къщата Гуиди“.

Това, което отличава семейство Браунинг, е фактът, че двамата писатели продължават да изпращат своите творби до издатели в Англия и САЩ и да поддържат връзка със своите приятели от артистичния свят чрез писма и посещения. Елизабет развива писателската си кариера със същата решимост, с която е положила основите ѝ. Сянката, която хвърлят годините на уединение, я кара да бъде страстно отдадена на каузата за свободата на приелата я страна – както и ние в този момент обсъждаме възможността за различна организация на обществото в бъдеще. Смятам, че когато приключи пандемията, трябва да се ангажираме активно в движение за промяна, също като забележителния пионер в това отношение – Елизабет Барет Браунинг.

За Теокрит веднъж си мислех — той възпява

с тъга годините тъй скъпи, тъй желани,

как някой в дар на смъртните ги дава,

на старци и на юноши — със щедри длани.

И както шепнех древния му стих — огряни

от собствените ми сълзи, видях тогава

пред мен годините тъй скъпи, тъй желани;

тях, моите собствени: как всяка засенява

челото ми! И както плачех, ми се стори,

че спря една мистична форма в тъмнината

отзад й с властен глас ми каза, както аз

се борех с нея (тя ме хвана за косата!):

„Кажи какво съм?“ Казах: „Смърт.“ Но отговори:

„Не, смърт не съм, а обич!“ — сребърният глас.

* * *

Обичай ме, но не за друго ти —

единствено заради любовта!

Не казвай: „Тя е с дивна красота,

с тих шепот, с поглед, който чист блести,

а мойта мисъл с нейната трепти

и сме свободни даже в близостта.“

Любими, нека бъда от страстта

измамена във своите мечти

или пък неизмамена… Души

да слеем най-подир — но не от жал!

Лицето ми без сълзи не бърши —

тъй плахият ни порив би умрял.

Обичай ме заради любовта

и тъй ще си любим и след смъртта!

 

                                                      Превод от английски: РУЖА МУСКУРОВА

Източник: „Гардиън“, 15 февруари 2021 г.

[1] Торкѝ е град в Югозападна Англия. Разположен е в залива Лайм на графство Девън. – Б. пр.